На бойните дни
отгърмя урагана
и с мирния образ на трудов човек,
макар и с белег
от скорошна рана,
ти пак се усмихваш,
мой двайсети век!
Ние изтръгнахме
живота
от гроба
по-жив,
по-млад,
по-красив!
Но понякога
гневна е
моята обич
и белият залък на дните -
горчив!
Майко!
Майчице мила, кажи ми -
ти със сърце
си ме родила, нали?
О, не сърце, майко
в гърдите ми има,
а рана, която
кърви и боли...
Защото ний
заедно вчера воювахме
за нашето днес
под едни знамена,
защото
ний всички
еднакво гладувахме
и жаждата беше у всички
една!
Но в ранното утро
под нашата стряха,
когато се втурна
новото светло
тук -
от поройния блясък
едни
ослепяха,
от внезапния гръм
оглуша друг.
И днес
те
не са в нашия строй милионен,
не тръгва към нас
пътека от техния праг;
отприщен е само
на злото потокът зловонен,
коварен и чужд
като смърт,
като враг!
И те са, майко,
от майка раждани,
и тях ги е майка
с мляко откърмила,
но извора търсят
за своята жажда,
милеят
само за своето гърло!
Затуй аз понякога
с болка говоря,
затуй мойте челюсти
гняв е сковал!
И жал ми е, майко, че
лоши са хората,
за тях ми е жал!
...Отгърмяло е вече
бойното вчера,
но ехо от него
в нас
още ехти.
А с петилетки ний
времето мерим,
в труд денонощен сега
се потим -
в сърцето и рудника,
в полето и цеха
пролетта на доброто
да разцъфтим;
да стигнем
далеко
и това ехо
завинаги
да откънти! -
Ние
ще дообистрим простора
с нови мечти,
с труд упорит! -
И добри ще са
всички хора,
много добри!
На трудното днес
отвъд кръгозора
ден необятен
зори. -
И добри ще са, майко,
Добри ще са
Хората! -
като тебе добри!
Пеньо Пенев, 1954
----------------------------------------
На 27 април 1959 година след погълната смъртоносна доза веронал Пеньо Пенев написва своите предсмъртни редове, между които и тези до неговия приятел Митко Иванов:
"Митко!
Приятелю стари и насъщни!
Омръзна ми да бъда бездомен, безработен, необичан..."
отгърмя урагана
и с мирния образ на трудов човек,
макар и с белег
от скорошна рана,
ти пак се усмихваш,
мой двайсети век!
Ние изтръгнахме
живота
от гроба
по-жив,
по-млад,
по-красив!
Но понякога
гневна е
моята обич
и белият залък на дните -
горчив!
Майко!
Майчице мила, кажи ми -
ти със сърце
си ме родила, нали?
О, не сърце, майко
в гърдите ми има,
а рана, която
кърви и боли...
Защото ний
заедно вчера воювахме
за нашето днес
под едни знамена,
защото
ний всички
еднакво гладувахме
и жаждата беше у всички
една!
Но в ранното утро
под нашата стряха,
когато се втурна
новото светло
тук -
от поройния блясък
едни
ослепяха,
от внезапния гръм
оглуша друг.
И днес
те
не са в нашия строй милионен,
не тръгва към нас
пътека от техния праг;
отприщен е само
на злото потокът зловонен,
коварен и чужд
като смърт,
като враг!
И те са, майко,
от майка раждани,
и тях ги е майка
с мляко откърмила,
но извора търсят
за своята жажда,
милеят
само за своето гърло!
Затуй аз понякога
с болка говоря,
затуй мойте челюсти
гняв е сковал!
И жал ми е, майко, че
лоши са хората,
за тях ми е жал!
...Отгърмяло е вече
бойното вчера,
но ехо от него
в нас
още ехти.
А с петилетки ний
времето мерим,
в труд денонощен сега
се потим -
в сърцето и рудника,
в полето и цеха
пролетта на доброто
да разцъфтим;
да стигнем
далеко
и това ехо
завинаги
да откънти! -
Ние
ще дообистрим простора
с нови мечти,
с труд упорит! -
И добри ще са
всички хора,
много добри!
На трудното днес
отвъд кръгозора
ден необятен
зори. -
И добри ще са, майко,
Добри ще са
Хората! -
като тебе добри!
Пеньо Пенев, 1954
----------------------------------------
На 27 април 1959 година след погълната смъртоносна доза веронал Пеньо Пенев написва своите предсмъртни редове, между които и тези до неговия приятел Митко Иванов:
"Митко!
Приятелю стари и насъщни!
Омръзна ми да бъда бездомен, безработен, необичан..."